Интервю, ЛИЦА

Андрю Соломон: Разочарованието от прехода ви прави нещастен народ

Андрю Соломон Снимка: Ани Лейбовиц
Андрю Соломон
Снимка: Ани Лейбовиц

Андрю Соломон е писател и професор по клинична психология в Колумбийския университет. Гост-лектор в университетите „Харвард“, „Дюк“, „Принстън“, „Йейл“, „Станфорд“. Президент на Американското сдружение на поети, есеисти и новелисти PEN American Centre. Книгата му „Пладнешки демон“, в която изследва корените на депресията, е финалист за наградата „Пулицър“ през 2002 г. и е включена в 100-те най-добри книги на десетилетието на Тhe Times. Д-р Соломон живее със съпруга си Джон Хабич и сина си Джордж, грижи се и за още 4 деца.

– Д-р Соломон, скоро излезе годишният доклад на ООН за световното щастие, където България за поредна година е на едно от последните места (129-а от 156; (134-та през 2015 г., 144-та през 2013 г.). Имайки предвид това, каква е вашата дефиниция за щастие и каква е връзката между щастие и депресия?

– Бих започнал с това, че обратното на депресия нe е щастие, а жизненост. Мисля, че хората често предполагат, че депресията е състояние на дълбока тъга, а това не е вярно. Очевидно хората, които са депресирани, не са щастливи и има намесена много тъга, но основното е, че те са затворени и неактивни. Не съм бил в България, откакто бях на 16 г., и не знам какви са спецификите в момента при вас. Но знам, че проблемът с депресията се появява там, където по една или друга причина животът става труден и хората се чувстват безсилни да променят обстоятелствата около себе си. Разбира се, индивидуалните случаи на депресия са дълбоко свързани с биологична предразположеност, но често външни фактори отключват депресията у тези хора. Не мога да кажа категорично какви са причините – те биха могли да бъдат икономически или пък разочарованието на много хора от начина, по който са се развили последните години на капитализъм.

– Много проучвания сочат, че депресията се увеличава в световен мащаб, а от Световната здравна организация предвиждат до 2020 г. тя да е втората най-инвалидизираща болест след сърдечните заболявания. Какво се променя в света, за да наблюдаваме тази реакция и какво трябва да се промени?

– Мисля, че една от причините е, че светът става все по-пренаселен и хората имат проблем със пренаселването. Мисля също, че много хора прекарват живота сиу комуникирайки с машини вместо с хора. Имаше много хубава кампания тук – на една от организациите за психично здраве, която казваше:

„5000 Фейсбук приятели и нито един, с когото да поговориш“.

Много хора получават именно тази мигновена интимност – чувството на интимност, което се поражда от това, че си във връзка с хората, но все пак те не прекарват достатъчно време в комуникация, не се свързват.

Друга причина е, че хората спят все по-малко. Количеството сън, което получаваме, падна с измислянето на телевизора, след това падна още с въвеждането на Интернет в ежедневието ни. Много от хората по света са хронично преуморени, което е голям стрес.

И разбира се, мисля, че сме прекалено зависими от безкрайните социални изисквания. Ако преди, живеейки в малко село, хората са общували само със съселяните си, днес имаме всички тези възможности за глобална комуникация – те естествено са чудесни, но могат да бъдат и много обсебващи За хората става трудно да се справят с всички опции, които произтичат от това. Имаме усещането, че ако не сме щастливи, трябва да сменим държавата или да си направим пластична операция. Това са много травмиращи опции, но ние се чувстваме задължени да ги имаме предвид като вариант.

– В книгата ви „Далеч от дървото: Деца, родители и търсенето на идентичност“ вие изследвате какво е за родителите на деца, дълбоко различни и стигматизирани – деца със синдром на Даун, глухи деца, престъпници, заченати при изнасилване. Колко важно е приемането както за родителите, така и за децата?

– Важно е да се каже, че има разлика между любов и приемане. Когато бях дете, родителите ми не ме приемаха напълно и аз мислех, че те не ме обичат наистина. Погледнато от днешния ми опит, виждам, че са ме обичали, и то много, просто им отне време да ме приемат. Когато започнеш да мислиш за различието като идентичност, усещането, че си непоправимо дефектен, изчезва. Представата, че хората трябва да са супер-жени и супер-мъже, а всички, които не са, са дефектни, причинява огромно количество непродуктивна тъга.

Другото нещо, е че родителите се докарват до лудост в опитите си да поправят нещо, което може би не може да се поправи и всъщност няма нужда да се поправя, и развиват усещане за провал. Вярвам, че най-прекият път към удовлетворението, не само за децата, но и за родителите, е да не бъдат заслепени от това, което считат за дефектно, а да видят какво не е дефектно в децата. Тогава могат да разберат, че децата им имат отделна идентичност, която родителите може би нямат и няма да могат да разберат напълно, но тяхната роля е да помогнат тази идентичност да се изгради.

– Как тогава се оформя идентичността при такива социално неудобни обстоятелства и има ли начин да избегнем идентифицирането с това, което наричаме недъг?

– Трябва да имаме предвид, че това не са взаимно изключващи се понятия. Почти всяка характеристика, която притежаваме, може да се превърне в недъг. В определен контекст да си американец може да се окаже голям недъг и хората наоколо да се чувстват неудобно от това, да не те харесват, да те упрекват, например, за предстоящите избори. От друга страна, срещал съм хора с множество тежки увреждания, които въпреки това имат усещане кои са. Важно е да се започне оттам, да признаем, че има определени трудности, свързани с нашите особености, но освен като дискомфорт, те могат да бъдат видени и като част от нашата идентичност и трябва да бъдат оценени положително. След като направим тази крачка, процесът на изграждане на идентичност е свързан основно с намирането на хора, с които имаме нещо общо. Един от аргументите ми в „Далеч от дървото“ е, че ние си мислим, че ако сме глухи, единствените хора, с които имаме нещо общо, са другите глухи. Всъщност, се оказва, че имаме нещо общо и с хора, които са гей, и с тези, които са аутисти, и с гениите, и с криминално проявените. Ако възприемем това по-широко схващане, вече не се чувстваме толкова изолирани.

-Какво губи обществото, като маргинализира различните хора? Нека вземем за пример хората с различна сексуална ориентация?

-Това е много-много тъжно, както за тези хора, така и за обществото като цяло. Винаги съм мислил за известни хора като Оскар Уаилд – ако не беше гнил в затвора и в пълна мизерия толкова време, може би щеше да напише още много произведение, които ние да четем днес; или Алън Търник, един от създателите на компютъра – ако не беше докаран до самоубийство, може би днес щяхме да сме много по-напред.

Когато стигматизиращ начина, по който хората са устроени, особено що се касае до тяхната биологична и основополагаща същност, ти заличаваш удоволствието от света и създаващ нещастие, което не е от полза за никого.

Получавам имейли от гей хора от всички краища на света и те са в такава агония. Мисля си – те биха могли да са влюбени, да отглеждат деца, да работят продуктивно. На кого е нужно да разпръскваш нещастие от такъв мащаб. Какви са облагите от това? Няма облаги от това за никого!

Д-р Соломон със съпруга си Джон, синът им Джордж и биологичните им деца с родителите им.
Д-р Соломон със съпруга си Джон, синът им Джордж и биологичните им деца с родителите им.

-Въпреки това, изглежда, че нашата ера е свидетел на раждането и нормализирането на нови семейни структури, които са широко критикувани, основно от морална гледна точка. Какво е отношението ви към тази критика?

-Голяма част от този морал произхожда от Християнския дискурс. Аз не съм стриктно религиозен, но съм чел Библията, и ми се струва, че основното послание там е – обичай врага си и обърни другата буза, а не съди и бичувай другите хора. Що се отнася до морала, мисля, че предубежденията тласкат хората към неморален живот. Много ми е трудно да повярвам, че семейството ми със моя съпруг и деца, е по някакъв начин обида за морала. Ние сме добри родители, имаме любящо домакинство, и отделяме специално внимание. Живота, на хората, които живеят в страни, където гей-браковете са забранени и не могат да отглеждат деца, е толкова стигматизиран, че те отделят огромна част от време и енергията си, за да се крият. В такива общества тези хора са избутани в периферията, където всъщност се случва неморалния живот.

Смятам, че ако приветстваме различието и признаем важността на това да позволяваме на хората различни начини на съществуване, това ще даде основите на истински морал и ще зададе наистина моралните въпроси: нараняваш ли други невинни хора; крадеш и експлоатираш ли? Намирам тази обсебеност с псевдо-морални норми за лудост!

– Вие сте един от пет родители на четири деца. Ще ни разкажете ли за това?

– Mоят съпруг е биологичен баща на две деца с наши приятелки лесбийки в Минесота. Най-добрата ми приятелка от колежа искаше да има дъщеря и аз се съгласих да стана баща, те сега живеят в Тексас. Ние с моя съпруг Джон имаме син Джордж, който е навсякъде с нас.

Д-р Соломон с дъщеря си Блейн и сина си Джордж.
Д-р Соломон с дъщеря си Блейн и сина си Джордж.

– Какви са ежедневните проблеми, с които се сблъсквате като гей-родител?

– Имам много проблеми и битки, които са малки, но постоянни. Преди няколко седмици заведохме Джордж на ски в Канада. На границата ни питаха къде е майка му. Аз обясних, че той няма майка, аз и Джон сме родителите му, нашите имена са изписани на родилния акт. Те кимнаха с разбиране и ни попитаха все пак майка му къде е и така трябваше няколко пъти да обясним едно и също нещо, докато накрая не им казахме, че той има паспорт, ние сме родителите му и въпросите, които ни задават, нямат връзка с нашето преминаване на границата. Разбира се, това не е краят на света, но подобни сблъсъци се случват пред него почти всеки ден и е много важно как реагираме на тях.

– Имате личен опит с клинична депресия. Знаете ли какво отключи вашия депресивен период и какво означава той за вас днес?

– На първо място трябва да се знае, че менажирането на депресия е работа, която продължава през целия живот. Надявам се, че се справям добре с това, или поне достатъчно добре, за да не падна на нивото, на което бях в най-тежките си моменти. Не искам да звуча, сякаш съм бил депресиран, но съм направил всичко както трябва и днес животът ми е розов. Често съм щастлив, но не през цялото време. Докато си активно депресиран, е много трудно да намериш някакво изкупление, но след острия период на депресия получаваш много прозрения. Сега мога да разбера колко могъщи и завладяващи могат да бъдат емоциите и как изкривяват мисленето на хора с психични заболявания, както и защо това понякога ги кара да се държат по начин, неразбираем за нас. Също така разбрах, че мозъкът е много крехък инструмент и това осъзнаване доведе до някои промени в начина ми на живот. Разбирам също колко много болка има в света, а аз съм преживял една незначително малка част от нея. Повечето хора нямат достъп до ресурсите, които аз имах, за да се справя. Това ме остави с усещането за морален императив да направя каквото мога в тази посока.

– Как се чувствате днес?

– Генерално се чувствам много добре. Този месец издавам нова книга и е малко стресиращо, което, разбира се, ме прави тревожен. Не бих казал, че съм много спокоен, но със сигурност не съм в остра клинична депресия. Чувствам се така, сякаш по някакъв начин едни неща, които не съм вярвал, че ще се случат, сe случват в крайна сметка и това ми носи чувство на удовлетворение.

Коментирайте от Фейсбук

Leave a Reply


* Задължително поле

Следвайте ни в:
Facebooktwittergoogle_pluslinkedinrssmailFacebooktwittergoogle_pluslinkedinrssmail
Анкетата на Форум

Ще решат ли т. нар бежанци демографската криза на България и Европа?

  • Не, те нямат място тук (58%, 135 Votes)
  • Не, те живеят в средновековието (30%, 70 Votes)
  • Да, имаме нужда от тях (5%, 12 Votes)
  • Да, Европа умира (4%, 10 Votes)
  • Въставаме, посегнат ли на жените (2%, 4 Votes)

Гласували общо: 231

Loading ... Loading ...