Интервю, ЛИЦА

Тайнственият Никола Крумов: Аз съм обикновен човек с приятелка, която обича да ми крещи

Той споделя, че мечтите му са толкова големи, че с тях може да се изперат чорапите на един град

Nikola Krumov
Това е единствената снимка, която авторът се съгласи да ни предостави.

Никола Крумов е интернет сензация. Преди време той написа разказа “Българските ми квартиранти и делата им в Англия”, по които всички в интернет се побъркаха. Той е автор, но не точно. Започва да пише кратки забавни разкази във фейсбук и само за година, те стават хит и са споделяни от десетки хиляди потребители на социалната мрежа. Иначе Крумов пише под прикритие – няма негови снимки в интернет и отказва да предоставя такива на медиите. Има рядката дарба да разсмее и най-киселия човек на земята. Казва, че историите му са от всекидневието, а главните герои в тях са годеницата му Нора и котката Ивелина. Според литературния сайт оzone.bg неговата творба “Дневник от панелните блокове” е най-продаваната книга за 2015 г. Въпреки това не обича да дава интер- вюта, защото не се смята за популярна личност, но все пак за нас се нави.

– Здравей, Кольо. Хилядите ти фенове не знаят почти нищо за теб, ще ни разкажеш ли малко повече?

– Здравей. В моята биография няма нищо интересно, с изключение на това, че веднъж като малък на село изядох едно изпражнение по погрешка. Аз съм съвсем обикновен човек имам си работа и приятелка, която обича ми крещи. Всички знаят, че външно изглеждам като Джордж Клуни (без лицето и тялото), а вътрешно приличам на горски елен (понякога краката ми миришат на лъв).

– Ти си онлайн сензация. Според класацията на ozone.bg книгата ти е най-продаваната за 2015 година. За 2 месеца “Дневник от панелните блокове” изпревари хитови световни заглавия, ти удари Стивън Кинг в земята. Според теб на какво се дължи успехът ти?

– Според мен успехът ми е изграден на това, че не търся да се харесам на читателите каквото е било, това е написано. Не търся ефект – историите са съвсем тривиални, а в повечето от тях се излагам яко, което е срамно. Няма подсилване, няма фантазиране или безгръбначни преувеличения. Винаги съм искал да пиша за нещо, за което друг не се е сещал, затова реших да пиша за себе си. За Стивън Кинг не желая да говоря – какво съм виновен аз, че книгата ми се търси повече от неговата. Честно казано не вярвах, че точно колега ще наприказва такива злобни неща за мен – бил съм прост, а творбите ми нямали никаква литературна стойност (сякаш някога съм я търсил). Не искам да му отвръщам, просто ще му кажа: Стивъне, обърши си сълзите, излез изпод юргана и се захващай за работа – някой ден и твоята книга може да пробие.

– Кольо как реши да пишеш и очакваше ли, че ще предизвикаш такъв фурор?

– Нищо не съм решавал. Преди три години сънувах, как с Исус от Назарет местим хладилника на комшията Веско – така започна всичко. Бях чел много книги и редовно с възхищение псувах авторите за таланта им. Трябваше да се направи нещо. Всъщност аз не съм от най-грамотните люде на света – започнал съм да пиша думи едва в седми клас, а се научих да ги чета в 10-ти. Никога не съм имал очаквания към читателите си, но те прецениха, че ставам – във Фейсбук страницата ми се събрахме 17000 човека за година.

– Как дойде идеята да пратиш разказите ти на Гери Турийска? Присъствал си на четене на твой разказ на „Пощенска кутия за приказки“?

– Нищо не е идвало. Писателят Яни Димитров, който пише единствено, за да го чете лозето му, се свърза с мен, настоявайки да участвам в „Кутията”. Там се скарах жестоко с Гергана Турийска. Сега тя е мой издател. В Созопол на Аполония бяхме с Нора на едно четене. Запознахме се с Владо Пенев, Камен Алипиев, Живко Петров, Ясен Козев, Светльо Желев и жената от тоалетната, на която купих бира. Всъщност там се видяхме за пръв път с Гергана на живо. Беше велика вечер и много се радвам, че се напих.

– Някога ще те видим ли да четеш свой разказ?

– Това е една от мечтите ми – а те са толкова големи, че с тях спокойно могат да се изперат чорапите на един средно голям град. Да изляза на сцената с целия си аграрен блясък, брадата приличаща на ритнат кошер, белият потник, тялото на пирински смърч (с иглички под мишниците)… Да се явя на сцената пред моите читатели, ще бъде нещо върховно. Силно се надявам.

– Как ги забъркваш толкова смешни тези истории?

– Историите са съвсем делнични – всеки си е чупил телефона, всеки се е хлъзгал, порязвал, наранявал, на всеки са му крещели вкъщи. Просто тези случки са лично мои и нямам срам да ги разкажа. За съжаление болните деца, за които пиша, също бяха реални.

– Ти превърна приятелката си Нора и котката Ивелина в звезди, радват ли се на славата?

– Нора не толкова, но котката Ивелина е малко горделив човек и обича да се надува. Като седна да пиша, винаги ляга отстрани и ме гледа съсредоточено. Очите й настойчиво ми казват: „Помниш ли оня път, като ходихме на село и утрепах оня гълъб, а като ухапах онова куче пред асансьора или как раздадохте хубавите ми дечица на разни идиоти – напиши ги тия работи за Бога!”

– Нора ревнува ли от фенките, които ти пишат във Фейсбук?

– Любимата не обича ревността. Характерът й е съвкупност от този на лоша бактерия, свирепа отровна змия отшелник, микроорганизъм, причиняващ чума с гангрена и прилеп болен от бяс. Може да изглежда деспотична и зла, но инак е добър човек. На моето момиче люспите са най-хубави. Не бих си легнал с друга.

– От разказите ти знаем, че с Нора сте сгодени, ще се жените ли скоро?

– Това е тайна, защото продадохме правата за сватбата на американско списание. Само издавам, че ще бъде в една много романтична фабрика за риба. Годеницата ми още не знае мястото, дано е очарована.

– Кой те вдъхновява?

– Най-много Нора. Тя е моята муза. Обичам я както прасе обича свежа люцерна. Спомням си първия път като я целунах – сякаш беше на Бог внучка му. След години осъзнах, че всъщност съм целунал братовчедка на Сатаната, но това не е проблем за мен.

– Има ли известна личност, която да искаш да прочете твой разказ на „Пощенска кутия за приказки“?

– Щях да кажа Стивън Кинг, но него го знаят само в селото му (доскоро дори нямах представа, че е човек – мислех го за вид зърнена закуска). Том Ханкс е подходящ, но като знам какъв български говори, по-добре не. Спирам се на Обама или Путин – даже ще им дам по 50 лева.

– Разказите ти разсмиват всеки, който ги е прочел. Теб кой те разсмива?

– Почти никой. Все пак в тези случки съм се излагал или ме е боляло.

– Ще има ли втора книга?

– Не. Имах един патрон – рискувах, стрелях, улучих. И не, защото съм се изчерпал, а поради съвсем простата причина, че казах каквото имах за казване в разказите. Остават историите, които ще продължа да пиша във фейсбук страницата си – те няма как да изчезнат от мен. Просто не ми се занимава повече с корупция, катаджии, продажни кметове и други подобни.

– Как мислиш, кой от твоите разкази разбива от смях?

– „Българските ми квартиранти и делата им в Англия” 1 и 2. Това е разказ, вдъхновен изцяло от мен и моята същност като българин. Написах го за два часа, знаейки как точно ще се държа, като балкански работник на Острова. Успехът беше феноменален, а най-голямото признание бе, че людете го разбраха, че хората в България се сетиха – не сме толкова лоши.

Българските ми квартиранти и делата им в Англия

По спомените на един познат англичанин.

Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема(800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи(единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други.

Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това.

Единия правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично(забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли ?!

Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат(може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане(както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашатаа. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.

***

Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз.

Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед(примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс дето обикаляме дивизиите. Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич.

Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „хазяин(имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното. Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек ?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек(яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано- защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба” !! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин.
Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ(как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк(български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря.

Поканиха ме да участвам в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.

Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала(в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.

Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв. С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…

Разказите на Никола Крумов можете да четете тук.

Още по темата

Коментирайте от Фейсбук

Leave a Reply


* Задължително поле

Следвайте ни в:
Facebooktwittergoogle_pluslinkedinrssmailFacebooktwittergoogle_pluslinkedinrssmail
Анкетата на Форум

Ще решат ли т. нар бежанци демографската криза на България и Европа?

  • Не, те нямат място тук (58%, 135 Votes)
  • Не, те живеят в средновековието (30%, 70 Votes)
  • Да, имаме нужда от тях (5%, 12 Votes)
  • Да, Европа умира (4%, 10 Votes)
  • Въставаме, посегнат ли на жените (2%, 4 Votes)

Гласували общо: 231

Loading ... Loading ...